Старички“, Андрей Рябушкин (1861-1904) Сивият цвят  Темата за остаряването може

„ Старички “, Андрей Рябушкин (1861-1904)

Сивият цвят 

Темата за остаряването може да се преглежда и благодарение на посивяването. Заедно с следствията върху кожата тук могат да се включат посивелите чувствени усещания и даже очното перде - катаракта, спускащо сива завеса пред пъстрота свят. С възрастта цветовите усещания фактически отслабват в същата степен, с която и виновните за нея влакна. Помътнелият взор допуска и мътни изгледи. Сивото покривало визира и слуха, чиято дарба за схващане на високите тонове отслабва, а вкусовото усещане и обонянието пренебрегват по-пикантните аромати и усети. Дори душата наподобява посивяла отвред, влияе изтощено и изтощено, безцветно и безрадостно. 

При косите изгубването на цвета е изключително видимо и може да се преглежда като белег на примирение. Ако преди своето опадане - характерен белег на старостта - те посивеят, това за мнозина е ужасни. При това посивяването на слепоочията при мъжете ненапълно се харесва. В сходен случай то би трябвало да документира светските и житейски знания, които съпровождат старостта. Циглер допуска, че старческото посивяване има общо със страха, който през този житейски интервал се трансформира в задача. Той преглежда лудешките благоприятни условия на това време позитивно, тъй като става дума за проучването на страха и предаване опита на младите. Тази взаимовръзка се демонстрира изключително при феномена на преждевременното посивяване и изключително при неочакваното побеляване за една нощ. Тук са залегнали обстановки на нерешителност, смъртен боязън и смут, които засегнатите не могат да преглътнат умишлено. Тялото би трябвало да ги замести и да даде израз на ужаса посредством цвета на косите. 

Задачата гласи: да се разголим, да изучим страха и непринудено да слезем в мрака, където животът изгубва своята обагреност - в света на сенките, в нощната страна на живота. Сега страхът е в стихията си нощем, всички котки са сиви. При това кошмарно пътешестване не се регистрират цветовете на горния свят, а единствено глъбините на душата. При доизграждането на виталния опит във фокуса застава великата дъга - абстракцията, - тъй като всяка доктрина в действителност е сива. Доколкото е призната и интегрирана, при съществуване на борба сянката може да посивее и помъдрее в по-дълбок смисъл. При обединяването на светлина и сянка се получава сивота и колоритът на света наподобява измамлив. 

„ Беловласата мъдрост ” не е толкоз отдалечена от „ белотата “. В бялото се съдържат всички цветове, както и в мъдростта - всички познания. Всъщност е въпрос на схващане дали да остареем и посивеем - при което сивотата алармира безцветност, - или да побелеем и там да открием всичко. Дали цветът на косите отразява или компенсира вътрешното положение, не може да се реши извън, а всеки може да го обясни за себе си. 

Един значителен аспект на старостта е залегнал в страха, който - в случай че изхождаме от цвета - разказва едно душевно положение. Колкото повече избледнява цвета, толкоз повече доминира сивото. Колкото повече избледнява животът, толкоз повече доминира страхът. В тачи връзка се натрапва близостта на сивия цвят с призраците, които обитават или по-скоро населяват граничните области на живота и ги изпълват със боязън. Призраците понасят безцветния живот, тъй като са по-скоро пратеници от царството на мъртвите. Тяхната ужасна палитра се състои от нюанси на сивия цвят и се простира сред получерното и белезникавото сиво. Парцаливите им одеяния висят като старческа кожа и посредством неналичието на всякаква конструкция и цвят основават познатото ужасяващо усещане. Подобно на призрачното старостта насочва към гибелта, а посредством провокирания боязън призракът на старостта е в интимна връзка с отвъдното. Старостта обаче споделя с призрачното освен форма и цвят, само че и желаните за обитаване местности. И двете обикалят и правят своите несгоди настрана от пулсиращия живот, в перифериите и нишите на обществото и по всякакви злокобни места, където всяват смут измежду живите. 

За последните гробищата в никакъв случай не са били същински градини на покой, откакто са избрани за отвъдното. Във всеки случай те скоро се трансформирали в преддверия на ужаса и пристани на страха от другия свят. Особено на село може да се следи по какъв начин те притеглят старите хора и по едно и също време вълшебен ги омайват с вълшебството си. Нашата просветена ера прочисти от призраци и привидения както съответния, по този начин и духовния пейзаж, при което обаче не намерения, че нищо не може вечно да се отстрани от света. Така че привидението трябваше да поеме по пътя на сянката, който и по този начин подхожда на неговата същина. Добре замаскирано измежду свръхмодерните и лъскави, само че безжизнени апаратури на интензивните отделения, то сполучливо се настани в старческите домове, психиатричните лечебни заведения и вътрешните отделения на актуалните клиники, където междинната възраст непрекъснато нараства и по отблъскващ метод илюстрира както триумфа на медицината, по този начин и нейната сенчеста страна. 

Цялото необятно поле на остаряването и старостта се е трансформирало за нас в фантом. Ние даже не смогваме да купуваме толкоз бързо, колкото нещата остаряват. Човек се усеща невероятно със остарели облекла, остарели възгледи и остарели познания, само че в същото време документира всичко към този момент непотребно и негодно - а от това няма нищо по-лошо. Но в устрема ни постоянно да бъдем в крайник с новото, ние просто пазиме вълшебен впечатляващото остаряло. Направо го омагьосваме, както в миналото са правели призраците и привиденията. Ролята на призрачните крепости и старите крепостни руини е трансферирана върху старческите домове и другите места за опазване на старостта. Външно те може да са доста красиви, само че ние ги отбягваме, като че ли могат да ни омърсят.

Изобщо не желаем да се заразим с вируса на старостта. Бихме могли да бъдем обзети от витаещия край нея греховен дух. Непосредствената непосредственост на противоположните полюси тук става изключително ясна, тъй като другояче сме напълно обхванати от духа на новото. Да остарееш в едно обхванато от фикс идея за младост и пристрастено към обновления общество е същинско проклятие; по този метод публикуваното в предишното проклинание е осигурило мястото си и в съвременността. 

Както преди, по този начин и през днешния ден плащаме известна дан, с цел да се запазим пред ужасяващия фантом на старостта. Както в миналото се опитвали да провокират благоразположението на привиденията посредством материални пожертвувания и по този метод да си обезпечат успокоение, по този начин през днешния ден съвсем цялото общество изплаща огромни вноски в старческото обезпечаване с лъжливата вяра да отнеме по този метод нещо от ужаса на старостта. Със своята добра материална осигуреност грижата за старостта по-скоро води до изключително ясното опознаване на страха и ужаса от остаряването. Вече нищо не отклонява вниманието от същинската тематика на този интервал. 

Задача на сивата напреднала възраст е страхът. В обществото точно старците са тези, които всяват у младите суеверния боязън, скапват магията на младежките им мечти и едностранчиво хвърлят сянка върху блестящи или плитки хрумвания. Подобно на себе си те могат да накарат и останалите да си посипват главата с пепел, след което в точния момент да се измъкнат неусетно. Слънчевата светлина към този момент не ги занимава, тя поврежда изтощената им кожа и заслепява отслабващите им очи. Да оплюват подло, да заплитат невидими влакна и като сиви кардинали да пакостят на заемащите по-предно място - това е техният поминък. 

Онова, което важи за обществото, естествено визира и обособения човек. Старостта е шансът му за конфликт с тъмното и ужасното в живота, както и за изхвърляне на насъбраната ненавист. Успоредно с това нелепостта също може да играе основна роля през този житейски интервал. За своите отворени към света съвременници остарелият простак работи изцяло неразбираемо, тъй като към този момент гледа на нещата от напълно друга вероятност. В играта на карти жокерът шут заема висшето ходило, фактът, че някои школи го дефинират за примитивен и върховен знак, демонстрира огромното въодушевление към този архетип. Действително в облика на дворцовия шут може да се прояви класическият простак и залегналият в съответното ходило късмет. Придворният шут единствен имал право да споделя на владетеля голата истина, без да бъде подвеждан под  отговорност за това. Застанал отвън естественото правосъдие, той към този момент не можел да бъде отговорен. Най-голямото му провинение било да стане отегчителен. 

Тук излиза наяве какъв брой осиротял е през днешния ден този архетип. Наблюдаваме обилие от престарели политици, които са се вкопчили във властта и желаят да я отнесат в гроба си. Придворните лакеи от предишното през днешния ден са заместени от цели армии престарели служители, които със своята бледност и дребнавост прекомерно несполучливо заместват спретнатите метреси от дворцовата ера - и все пак лакейството процъфтява. Глуповатите старци, които могат да си разрешат напряко да кажат истината в очите - освен това и духовито, - те просто ни липсват. Какво ли не бихме дали за един остарял политик, приел ролята на велможа шут и предупредител, който няма към този момент какво да губи и единствено може да завоюва, в случай че неподправено изложи голата истина и я запише в родословната книга на властническата клика. 

Следователно остарелият простак, който най-после може да каже това, което постоянно е желал, би бил едно позволение на тематиката за старостта. Той би могъл да си поеме въздух в директна, духовита и даже нецензурна форма. Ако до момента е превръщал сърцето си в разбойническа пещера, идва време, когато под закрилата на старостта да извади на бял свят всички тези отблъскващи облици. По този метод той ще облекчи себе си и ще даде значим подтик на останалите. Неговите напомняния могат в точния момент да предизвестят нещастията.

Освободената от грижите за прехранване и от мъчителните публични игри детинска наслада пред всички витални тайнства и изненади може да се възвърне назад. В редките непокътнати огромни семейства от време на време се срещат глуповати старци, които биват одобрявани от децата като равни, тъй като почитат разпоредбите на детските игри наедно с тези на възрастните. Те нито подценяват детските занимания, нито пък ги обличат във старата сериозност; още веднъж са замязяли на деца съгласно библейската заръка и по тази причина постоянно са по-обичани от родителите. Родството сред детството и старостта се показва от някои хомеопатични изразни средства, които разказват архетипа на остарелия, само че постоянно млад простак. Изживяната по този метод лудешка глуповатост е най-хубавата профилактика във връзка с онази неизлечима психиатрична полуда, която другояче постоянно спохожда старостта. 

Най-често цитираният архетип на старостта е остарелият влъхва. В актуалното общество той не може да играе никаква роля даже единствено тъй като старостта толкоз конвулсивно се е вкопчила в живота, че се лишава от по този начин неотменната за остарелия влъхва освободеност. Той е умен, тъй като - сходно на Сократ - знае, че нищо не знае и че животът е доста повече от знаене и правене. За производителното общество старите начини биха били безпределно неуместни, тъй като непрестанно би трябвало да слагат под подозрение трудно изкованата серпантина на развиването. 

Из: „ Болестта като език на душата “, Д-р Рюдигер Далке, изд. „ Лик “, 1995 г
Картина: „ Старички “, Андрей Рябушкин (1861-1904)